вторник, 14 март 2017 г.

Из дневника на един пътник


Сигурен съм, че ако и вие като мен пътувате всеки ден с градския транспорт, за вас случките в следващия разказ са ежедневие. Затова ще ви представя едно резюме на малкия ад, който изживяваме всеки ден, докато се опитваме да стигнем "евтино и удобно" до работа, училище или университет. 


7:05 – Ето го най-после автобусът! Едва успявам да се кача, защото по график той трябваше да пристигне след 5 минути. Спринтьорските ми умения си казват думата и вместо да чакам следващия бус, си направих сутрешното кардио.

7:06 – Вътре е пълно, едва си намирам място на колелото в центъра. На предната врата стои баба с четири огромни торби от Billa и вратата не може да се затвори напълно. След като става ясно, че няма място бабата да заеме удобна позиция, шофьорът дава газ с отворена предна врата. Има график да гони човекът!

7:10 – Шофьорът все едно кара катафалка. Вярно е, че ако вдигне скоростите, няма да му се намали работният ден, но някои хора бързаме към офиса си. Като класически българин този Ганьовец е надул Цеца и си подпява, докато поредният светофар светва в червено и отново трябва да чакаме.

7:15 – Стигнахме първата спирка. От близката до мен врата се качва клошар – усеща се как за последно се е къпал преди падането на Съветския съюз. По законите на Мърфи този образ застава точно до мен и започва да разправя несвързани приказки за мачовете на Левски от времето на Гунди, как „Костов го направи с Балкан“ и как среден успех 3.40 е достатъчен за щастлив живот – все неща, за които на никой нормален не му се мисли в 7 сутринта!

7:20 – Бездомникът вижда, че не го слушам и започва да се сваля с някаква гримирана ученичка. От слушалките й обаче се чува песен на Гери-Никол и тя въобще не го отразява.

7:25 – Нова спирка. Хората трескаво се качват и се борят за места, сякаш в буса раздават безплатни банани – тук са вечно ядосаната майка с количка, в която плачат близнаци, дебелият чичка, водещ на каишка своя доберман, хлапета с раници 5 пъти по-големи от самите тях, пенсионери, помъкнали каси, щайги, торби, колички с продукти. Следващият път ще помъкна хладилника със себе си, че да не остана гладен.

7:30 – 7:45 – Задръстване. Шофьорът усилва сръбското, а гримираната ученичка до мен говори по телефона с приятелка, оплаквайки се от някой си Петър. Срещу нас двама поляци боботят на висок тон, а някаква баба иска да седне, защото си счупила крака през 1963 г. на бригада в Кричим и кракът зараснал накриво. Близнаците в количката реват с цяло гърло, един седнал дядо започва да дава съвети на майката как да успокои бебетата. Автобусът обаче не помръдва и сантиметър!

8:00 – Клошарят слиза. Най-после мога да си поема въздух, без да повърна. Шофьорът също слиза, уж да поправи нещо. Естествено, прави го, за да отиде до тоалетната в храстите и да си купи кафенце от близката будка. Все едно му плащат, за да дразни пътниците.

8:05 – Отново задръстване. На трамвайните релси Москвич се е врязал в чисто новата мотриса. Жалко, че общината е заплатила толкова много пари за нещо, което буквално е помляно от 40-годишен съветски автомобил. Контрольорите, които не бях забелязал преди малко, използват случая да проверят циганин за билет. Ромът отказва да плати глобата, като пледира, че е веган и ще подаде жалба до Европейската комисия.

8:10 – Бабата със счупения крак изнася лекция как днешната младеж много си позволява и че едно време всички си плащали билетите. Клошарят поне беше забавен, а тази картинка е направо тъжна.

8:15 – Шофьорът най-после отваря вратите, след като катастрофата е задържала цялото движение. Милиони крака в такт се отправят към изхода. Със сигурност сме повече от редовната ни армия. Ръгат ме с лакти, бастуни, чанти, но и аз не оставам по-назад и с рамо напред се пробивам път към вратата.

8:30 – Прекрачвам прага на офиса. А по график би трябвало да стигна за 20 минути. Шефът се подава зад компютъра навъсен.
- Пак закъсняваш! Цяла седмица си така!
- Но, шефе, градският транспорт...
- Никакви оправдания! Глобявам те с 50 лв!

А аз просто исках да пътувам евтино и удобно, както се казваше в онази радио реклама. Да си бях взел такси!

Няма коментари:

Публикуване на коментар