петък, 26 май 2017 г.

Хоуп


 Снегът безмилостно валеше над града. Вече десети ден смразяващ студ беше обзел цялата земя и я обкова с дълбоки слоеве лед. Малцината, които си бяха подали носовете навън, бързаха с бодра крачка да се приберат на топло при семействата си. Нямаше какво да дирят навън в това ужасно време.
 Аида също бързаше към къщи. 15-годишното момиче се усмихваше широко, защото най-накрая получи така желаната дървена ваканция, която щеше да я отдалечи от съучениците й. Девойката желаеше да си почине от училището и да се порадва на мигове, прекарани в забавление, а не в скучни уроци.
 Изведнъж момиченцето видя нещо странно в преспите. То се приближи до сгушилата се топчица и я погали. Две големи черни очи погледнаха изплашено момиченцето. Аида беше намерила треперещо малко кученце. Животинчето беше почти премръзнало, а на зъзнещата муцунка имаше драскотини. Прошарената му сивкава козина беше цялата покрита със снежинки. Нямаше нашийник на врата си. Вероятно е израснало на улицата и няма къде да се приюти.
- Горкото мъниче! Гладно ли си? – заговори Аида над уплашеното кученце, което с лапички се опитваше да излезе от преспата, в която беше заровено от снега.
 Ученичката взе палето и го приюти в предния джоб на якето си.
 Аида беше единствено дете, което живееше сама с баба си. Тя нямаше много приятели и винаги си беше мечтала да има с кого да споделя радост и тъга. Тя съжали беззащитното куче и реши да се грижи за него.
- Ще те нарека Хоуп. – рече тя. – Ти ми носиш надежда.
Момичето сипа на кученцето мляко в една метална купичка. Хоуп плахо пристъпи към млякото и след като се поколеба, излочи цялата купичка.
 Стопанката обикна истински домашния си любимец. Двамата по цял ден обикаляха града, а Хоуп си играеше с другите кучета. Плахото кутренце растеше с всеки изминал ден и в погледа му вече не се четеше уплаха от всичко наоколо. Хоуп знаеше, че има дом и стопанка, която го обича.
 Една вечер преди да заспи Хоуп дочу скимтене. Покатери се върху кревата на Аида и видя как момичето е закрило лицето си с ръце. Хоуп погали с носле ръката на девойката и когато тя понечи да го погали, я близна по лицето. Искаше да изтрие горчивите сълзи, за да не плаче тя никога повече.
- Само теб си имам. – прохленчваше тя и прегръщаше палето, което заспиваше при нея.
 Времето минаваше, Аида и Хоуп растяха. Скоро на гости у момичето започваха да идват други хора, които погалваха кученцето и му хвърляха от време на време по някой кокал. Аида обаче започваше да излиза все по-рано и да се прибира все по-късно. Девойката нямаше време да обърне и капчица внимание на Хоуп. Тя дори вече не го хранеше.
 Един ден Аида изведе Хоуп. Двамата стигнаха до една автобусна спирка. Аида завърза кучето за стълба до спирката.
- Много място вкъщи заемаш, помияр такъв! Не мога повече да те мисля! – рече троснато стопанката и пое в обратна посока.
 Нечуван лай се раздаде из спирката. Хората гледаха учудено и избягваха кучето, мислейки го за бясно. Хоуп не преставаше да се опитва да се освободи и ту надигаше глас, ту скимтеше безутешно. Нея я нямаше. Той беше напълно сам. Бездомен. Изоставен. Тя нямаше повече нужда от него. Но той имаше! Беше толкова безпомощен, завързан за този проклет стълб!
 Хоуп отдавна не беше пале. На няколко пъти се затичваше в опит да скъса каишката, но нищо не се получаваше. Накрая кучето прегриза оковата си и побягна към дома.
 Дни наред Хоуп се луташе и търсеше пътя към дома на Аида. Може би беше минал месец, откакто той се скиташе, докато незнайно как животното се озова на главната улица и оттам надуши познатата миризма на пътя, по който винаги се прибираха от разходка. Скоро кучето достигна до познатата врата и започна да дращи с нокти и да се опита с муцуна да пробие дупка, за да влезе.
 Беше привечер. Изведнъж вратата се отвори и Аида се показа, заедно с някакво момче. Младата дама дори не разпозна Хоуп и се опита да го отблъсне.
- Разкарай се, уличен звяр такъв! Не искам да хвана някоя болест от тебе! Скъпи, моля те, махни го! – запищя Аида, все едно някой я напада.
- Изчезвай, тъпо псе! – извика мъжът и понечи да го замери с обувка.
 Хоуп разбираш, че няма път назад. Добрата му душа не му даваше сили да се бунтува и да наранява хората. Кучето бавно се отдалечи и започна да търси подслон. А се задаваше зима...

***
 Един ден при поредната виелица малко момиче вървеше с баща си. Изведнъж тя видя свило се на топка същество в снега. Момиченцето зарови с малките си ръчички и видя замръзнала муцунка, по която имаше белези.
- Тате, тате. Да вземем бау-бау вкъщи.
- Миличка, нямаме място да го гледаме. А и то си има стопанин, виж му нашийника.
- Искам кучеее. Кученце, събуди сее. – разплака се детето и отчаяно се опитваше да събуди Хоуп, който беше склопил очи, премръзнал от зимните студове.


Няма коментари:

Публикуване на коментар