петък, 11 януари 2019 г.

Георги Славов: Звездите са вътре в нас

Снимка на Отвъд кориците.

С отминаването на 2018 г. поетът Георги Славов издаде своята втора стихосбирка, озаглавена "Звездопадение". Авторът продължава линията на символистична себетърсеща тематика, този път примесена с достатъчно голяма доза романтизъм и трагизъм. Година и половина след като дебютира с "И това ще мине...", Славов говори пред "Олеговизъм" за втората си поетична книга, чиято премиера ще се състои на 21 февруари в столичния бар "Абордаж".

Откъде падат звездите?

Звездите падат от небето, когато гледаме към него. И понякога са вътре в нас, когато гледаме прекалено много в себе си, което не е лошо. Даже го препоръчвам.

Отне ти година и половина да напишеш тази книга. Разкажи по-подробно за творческия процес.

През март 2017 г. излезе първата ми книга „И това ще мине“. Веднага след това стиховете, които съм обработвал, съм ги мислел за втората книга. Работата започна в края на 2017 г., когато събирах стихотворенията. След това се получи един файл от около 120 стихотворения, който с редактора орязахме. След това започна дългият процес по редактиране, имаше много неща да се правят. Чакахме илюстрации от Симеон Цинцарски, което отне около месец. След това имаше разговори с големи издателства, които отнеха няколко месеца.. Накрая намерихме графичен дизайнер, който свърши много добра работа. Книгата се появи екзистенциално и метафизично декември месец.

Труден ли беше подборът? Едва ли всичко е било подходящо.

В сравнение с първата книга изглежда аз съм поостарял доста за 1 година, защото повече се вслушвам в съветите на другите хора. В книгата са 80 стихотворения. Голяма е разликата, но по-старите стихотворения, които са може би малко по-различни и повече принадлежаха към първата книга, бяха коригирани или комбинирани по някакъв начин или просто изцяло изпаднаха. Относно самата книга, тя е разделена на 5 раздела, като петият е самата книга. Всеки раздел има някаква подтема, която се задава от цитат.

Имаш доста интересни епифрафи -от Езра Паунд, Далчев, Лилиев. Как това се синтезира в твоя стил?

Изглежда моят стил се е превърнал от един чисто български символизъм в първата книга, който е по-тежък от френския, в стил, който сега има повече модернистични нотки и е по-труден за разбиране. Но тези епиграфи са вдъхновени от различните неща в различните автори, които ме вдъхновяват. Примерно в Т.С. Елиът е високия му стил, в Езра Паунд е иновацията, в Далчев – предметността и философското отчаяние. Има текстове на английски, на френски, викторианска литература, модерна френска лирика. Аз съм много доволен от тази комбинация от паратекст и текст.

За пръв път имаш и свободен стих. За теб това експеримент или постоянна насока ли е?

Във втората книга има много повече свободен стих. Въпреки че понякога ми се струва, че по-добрата поезия е римуваната, в свободния стих има много по-различни неща, които могат да се кажат по-много по-различен начин, различни прийоми могат да се използват. Аз не съм сигурен накъде отивам, в момента пиша и двата стила. Експериментирам с по-кратки и по-дълги форми. По време на процеса на издаване написах една изключително дълга поема от 5 части. В процес на експериментиране съм. Не отричам римата и не възхвалявам свободния стих.

Какъв е читателят на Георги Славов?

Искрено се надявам, че читателят ще обърне внимание, за да може да разбере връзките, които се намират в стихотворенията. Тази книга е по-малко буквална, има нужда от повече четене, повече взиране в текста. Читателят, като създател на смисъл чрез четенето, е много ценен за мен и се радвам, че съществува.

За финал напомни ни кога е премиерата.


Сърцето ми ще се пръсне от радост, ако присъствате на 21 февруари в бар Абордаж от 19 или 19:30 ч. Първият четвъртък след св. Валентин, за да отпразнуваме любовта към поезията.

сряда, 21 ноември 2018 г.

За любовта на родителите

Three Human Hands

Имам чувството, че всеки човек философства за любовта като чувство. Дори този, който прави най-базови заключения по всевъзможни въпроси е готов да ти напише един трактат за чувствата и човешките отношения. Който ми чете стихотворните опити, знае, че избягвам тази тема, но все пак ако ме питат каква точно любов можем да категоризираме като истинска, то това е тази на родителя към детето.

Само майката и бащата са способни на постоянна саможертва и грижа, без никакви оправдания и компромиси. Един от първите ми спомени въобще е как баща ми късно вечер отива до магазина да ми купи кренвирши, защото съм гладен. Въпреки че можеше просто да каже: "Цял ден съм работил, нямам сили дори да стана от масата". Или как майка ми повече от мен е преживявала някакви неща, които са били лично мои и не са я засягали никак. Като дете не съм го разбирал никак, но замисляйки се над нещата, генетично ние сме частица от самите тях и може би дори подсъзнателно тревогите на детето стават дори по-големи за родителите.

И колкото повече човек порасва, и колкото повече започва да разбира що е то самота, лъжеприятелство, колко много фалшиви отношения има на тоя свят, как "има вечни интереси" и всичко е бая рационално и прилича повече на турнир по тексаски покер, толкова повече човек разбира колко много са му дали родителите и колко малко е способен да върне той. Не казвам, че сме длъжни да сме до полите на майките си цял живот, би било абсурдно, но една елементарна подкрепа и рамо, на което да се опрат, им дължим.

Разбира се, има и хора, които не са срещнали достатъчно родителска любов, или дори никога не са познавали истинските си майка и баща. Затова и такива характери са най-силни, тъй като се каляват още от самото начало. Но във век, когато е така се махва с ръка при думата "семейство", ми се иска да напомня, че тази "най-малка клетка на обществото" е пряко отговорна за голяма част от развитието на всеки един от нас като човек, било то за добро или за лошо.

И тъй като семейството е деликатна тема за всекиго като част от личния му живот, то среща и такъв отзвук сред хората. Ще дам за пример миналата събота, когато бях на концерт на група Louna и когато дойде ред на песента "Колыбельная" ("Приспивна песен"), посветена на сина на певицата и бас-китариста, хората плакаха. Именно защото това отражение в изкуството им е дало храна за размисъл - кой си е спомнил далечните времена на детстовото, кой за изгубени майка, баща, кой е съжалил, че не се е отнасял добре с родителите си... именно защото си е спомнил моментите, когато е бил обичан най-много.



"Мое мило дете, веднъж денят настава,
в чудесно и наивно колело,
педали детски да въртиш ще се умориш -
ще станеш възрастен,
и ще станеш зъл като всички.

Знай, в щастие и беда,
аз ще ти отдам
цялата любов.
Над сенките на сънни векове
като амулет
аз нея пазя.

Угаснаха огньовете,
мислите гонѝ далеч.


Тук сме сами,
нека ни пее нощта
приспивна песен.



Мое мило дете, с годините ще знаеш
огромния свят в цялата красота.
Ще настане и ден когато ще ме няма.
И аз ще отида в тънкия лед като всички."