сряда, 13 ноември 2019 г.

Мануел Алегре - Последна страница

Сонет
Трябва да знаем защо сме тъжни,
Трябва да кажем тази тъга,
в нас премълчана толкова пъти,
толкова странна и португалска.
Трябва да кажем и съблечем я,
Трябва да я убием, запитани
защо е тъгата? Кога и къде е?
Защо е покорна и толкова тиха?
Тази тъга, която е в нашата паяжина.
Тази тъга е паяк, тази черна тъга,
която няма да убием в пожарите
преди да посеем нашия срам,
отровил идеята в нейното раждане.
Трябва да убием тази тъга.
Вариации върху „Неоригинална поема на страха“ на Алешандре О’Нийл
Плъховете нападнаха града
населиха къщите плъховете изгризаха
сърцето на хората.
Всеки човек мъкне плъх в душата си.
На улицата плъховете изгризват живота.
Забранено е да не си плъх.
Пея в бърлогата. И съм човек.
Плъховете нямаха време да ме ухапят
плъховете няма да ухапят човека,
който вика „не“ на плъховете.
Запълвам бърлогата на слънцето.
(Тук отвън плъховете изгризаха слънцето).
Запълвам бърлогата на лунната светлина.
(Тук отвън плъховете изгризаха луната).
Запълвам бърлогата на любовта.
(Тук отвън плъховете изгризаха любовта).
В бърлогата, която вече беше на плъховете, пяха
хората, които не шепнеха. И изпята
бърлогата се пълнеше със слънце.
(С малкото слънце, което плъховете не изгризаха).
Последна страница
Ще оставя тази книга. Довиждане.
Тук живях на недовършени улици.
Довиждане, мой квартал – бяла страница,
където умрях и родих се няколко пъти.
Довиждане, думи – влакове,
довиждане, кораб. Твоят народ
не ме пусна. Идвам с теб.
Довиждане, мой квартал – ветренен стих.
Няма да се върна в Намбуангонго
където ти, любов, не видя нищо. Довиждане
другари от селата на битките.
Сбогувам се с теб, Педро Солдадо.
Ти, Момиче от Страната на Април,
ти идваш с мен. Не съм те забравил
в пролетта. Нека донесем
пролетта в Страната на Април.
Книгo, моя кръв и моя пот,
тук те оставям на върха на родината.
Слагам цигулката под мишница
и обръщам страницата. Довиждане.

петък, 4 октомври 2019 г.

Велимир Хлебников - Зверилник



Велимир Хлебников е руски поет от началото на XX век, причисляван към футуризма. Смятан е за един от най-експерименталните автори, дал нови хоризонти на поетическия език. Основател е на движението „Председатели на земного кълбо“, обединявало интелектуалци от цял свят. Лингвистът Роман Якобсон го описва като „най-големият поет на XX век“. Приживе издава 4 книги – „Учитель и ученик“ (1912), „Творения“ (1914), „Ладомир“ (1920) и „Зангези“ (1922)
Зверилник
Превод:  Денис Олегов
Посвещава се на В.И
О, градино, градино!
Където желязото наподобява бащата, напомнящ на братята, че са братя, и спиращ кървавата схватка.
Където немците отиват да пият бира.
А красавиците продават телата.
Където орлите седят подобни на вечността, озадачени от днешния, лишен още от вечер, ден.
Където камилата, чийто висок гръб е лишен от ездач, знае разгадаването на будизма и скри гримасата на Китай.
Където еленът само се уплаши, цветящ с широк камък.
Където одеждите на хората са гиздави.
Където хората ходят намръщени и мрачни.
А немците пращят от здраве.
Където е черният взор на лебеда, който цял е подобен на зима, а черно-жълтият клюн – на есенно паркче е малко внимателен и недоверчив за себе си.
Където синият красавец изпуска опашката си, подобен на видимия от Павдинския камък Сибир, когато по златото пада и зеленината на гората, хвърлена синя мрежа от облаци и всичко това е разнообразно подчертано от неравната почва.
Където ти се иска да вземеш опашката на австралийските птици и , удряйки по струните, да възпееш подвизите на руснаците.
Където свиваме ръка, като че да има в нея меч, и шепнем клетва: да защитим руската порода с жената на живота си, с цената на смъртта, с цената на всичко.
Където маймуните разнообразно се ядосват и изказват разнообразни крайници на туловището и, освен печалните и кротките, са вечно раздразнени от присъствието на човека.
Където слоновете, кривейки се, как се кривят и по време на земетресение на планината, молят детето да хапнат, влагайки древния смисъл в истината: „Искам да ям. Да хапна!“ – и присядат, със сигурност просят милостиня.
Където мечките провирайки се нагоре, гледат надолу, очаквайки заповедите на стража.
Където прилепите видят наопаки, като сърцето на съвременния руснак.
Където гърдите на сокола напомнят перести облаци пред буря.
Където низката прица влачи след себе си златен залез с всички въглени на пожара му.
Където в лицето на тигъра, обвито в бяла брада и с очи на възрастен мюсюлманин, четем първия последовател на пророка и същността на исляма.
Където започваме да мислим, че верите са затихващи струи на вълните, чийто прилив е хоризонтът.
И че на света затова има толкова много зверове, че те умеят различно да виждат бога.
Където зверовете, уморени от дъвчене, стават и гледат небето.
Където живото напомня мъченията на грешниците – тюлени, с вопли носещи се по клетката.
Където смешните рибокрили се грижат един з друг с трогателност на старосветските помешчици на Гогол.
Градино, градино, където погледът на звяра значи повече, отколкото гръдта на прочетените книги.
Градино.
Където орелът се жалва на нещо, както уморено се жалва детето.
Където лайката разтребва сибирската прах, изпълнявайки стария обряд на родовата вражда при вида на миеща се котка.
Където козлите умоляват, подавайки през решетката раздвоено копито, и махат, придавайки на очите самодоволно или весело изражение, получавайки нужното.
Където превисокият жираф стои и гледа.
Където полдневният пушечен изстрел кара орлите да гледат небето в очакване на бурята.
Където косматият как девойка орел гледа небето, после лапата.
Където виждаме дървото-звяр в лицето на неподвижно стоящия елен.
Където орелът седи, обърнал се с шия към хората и гледа в стената, държейки крилата си страшно отпуснати. Струва ли му се, че лети високо над планините? Или се моли? Или му е топло?
Където лосът целува през оградата плоскорогия бивол.
Където елените лижат хладното желязо.
Където черният тюлен скача по пода, опирайки се на дългите плавници с движения на човек, завързан в чувал, и подобно на чугунен паметник, изведнъж намерил в себе си признаки на неудържимо веселие.
Където косматовласият Иванов скача и удря с лапа желязото, когато стражът го нарича „другарю“.
Където лъвовете дремят отпуснали лапите си на лицата.
Където елените непрестанно чукат по решетката с рога и клатят глави.
Където патиците от една порода в сухата клетка надигат единодушен вик после кратък дъжд, отслужвайки благодарствен – има ли  то крака и клюн – молебен на божеството.
Където токачките – понякога звънки господарки с оголени и нагли шии и пепелно-сребърни тела, обшити в поръчки на същите шивачки, която обслужва звездните нощи.
Където се оказва, че в малайската мечка познавам своя съсеверянин и разкривам монголеца в него, желаеки да отмъсти за Порт-Артур.
Където вълците изразяват готовност и преданост с присвити внимателно очи.
Където, влизайки в душната обител, в която е трудно да си дълго, ме облива единодушното „Глуп-пак“ с люспите на семките на празните папагали, дърдорещи гладко.
Където дебелият блестящ морж маха като уморена красавица с хлъзгав, черен ветрилообразен крак и после пада във водата, а когато изплува отново на площадката, на мазното му могъщо тяло се показва мустакатата, вчесана, с гладко чело глава на Ницше.
Където челюстта на високата черноока лама и на плоскорогия нисък бивол и на други дъвчещи се движи точно наляво и надясно, като животът на страната.
Където носорогът носи в бяло-червените очи неугасимата ярост на низвергнат цар и един от всички зверове не крие презрението си към хората и въстанието на робите. В него се притаи Иван Грозни.
Където чайките с дълги клюнове и хладни сини, обкръжени с очила, очи имат вид на международни деятели, на което намираме потвърждение в природеното изкуство, с което взимат в полет хвърлената на тюлените храна.
Където, помнейки, че руснаците величаеха своите велики пълководци като соколи и помнейки, че окото на казака, дълбоко затънало под сцепената вежда и тази птица – рода на царствените птици са едно и също, узнаваме кой е учил руснаците на военно дело. О, соколи, разкъсващи, гръдта на чаплата! И острият, протегнат нагоре клюн. И иглата, на която насекомите посаждат рядко носител на чест, вярност и дълг.
Където червената, стояща на копитести крака патица ни кара да помним черепите на онези, паднали за родината руснаци, в чиито гръбнаци предците й са виели гнезда.
Където в златистия перчем на птиците от един вид е вложен огънят на тази сила, свойствена само на далите обет за безбрачие.
Където Русия произнася името на казака като вик.
Където слоновете са забравили тръбните си викове и крещят, жалвайки се от растройство. Може би, виждайки ни прекалено нищожни, започват да намират издаването на нищожни звуци за проява на добър вкус? Не знам. О, сиви набръчкани планини! Покрити с лишеи и треви по проломите!
Където в зверовете гинат някакви прекрасни възможности, като вписаното в часослова Слово за полка на Игор по време на опожаряването на Москва.
1909/1911

понеделник, 23 септември 2019 г.

Тимур Муслимов - Муха и комар

Муха и комар
Лети мухата срещу съдбата.
Срещу мухата – комарът самотен.
Ритъм и такт, въртяха се в танц.
Мухата коварно шията хванала,
прилепнала устни, отзад го прихвана.
Горкият комар изпадна в ступор
от нежно-коварните сладки слова
на нейната „прелестна“ усмивка.
В мухата се влюби така неочаквано.
Само дето мухата невярна била
и комара накрая подло остави.
Роди му деца и тихо напусна.
остави бележка, в която написа:
„О, скъпи, мой мили Комар
със тебе нещастна аз бях.
Ти си много добър, прекалено.
Но, уви, не си ми типаж.
Ти, ако можеш, прости ми,
завинаги аз си отивам.
А, да, да не забравя само
не съм ти за нищо длъжница.“
Усмихна се животът на мухата нищожна.
Любовник, казват, богат си намери.
И във Мухландия си пие мартини.
А комарът така си остана и сам,
децата свои възпита нормално
и вложи душата си в тях със любов.
Историята има простичка притча:
не може муха да обича комар.

Анна Коншина (Нета) - Кратки разкази

neta

Разкази от Анна Коншина, публикувани в броеве №5 и №10 на в-к "Отвъд кориците". Превод от руски език.

Какво чувстваш?
– Какво чувстваш?
– Мисля, че ще прозвучи глупаво и смешно, но чувствам празнота. Безкрайна и вечна. Разбираш ли? Не, не. Не ме тревожи боклука, който тъпчат в глътката ми ден след ден. По-рано беше трудно. Вече се смирих. Предназначение.
Сега в мен са три бутилки, две опаковки сок и пет кутии бонбони. И знаеш ли какво е общото между нас? Ние сме празни. Но на тях им е по-лесно да живеят. Те просто изживяват последните си дни в мен. А аз трябва и съм длъжен да ги пазя. Болно е, неприятно е и най-вече – неизбежно. Напомня износването на мъртъв плод. Но те не са ми семейство, не.
Как мислиш, пластмасата има ли мисли? А полиетиленът? Не, не го мисли. Не се напрягай, че ще се взривиш. Радвам ме само, че останаха някакви 800 или 1000 години. За всекиго различно. Но все пак 800 години празнота са по-добре от 1000, съгласен ли си?
– Да. По-добре ли си?
– Не съвсем, но ми е приятно, наистина.
– Защо?
– Аз съм обикновен плик за боклук. И за първи път ме попитаха какво чувствам.
Вратата с черния кръст
В самия център на остров Намотак стоеше замък, чийто цвят никой не можеше да определи. Някои го виждаха жълт, други – сив, за трети той винаги е бил зелен. Но замъкът имаше определен цвят. Не жълт, сив или зелен. Това беше цветът на надеждата.
В този замък живееше очарователната принцеса Мари заедно с верния си рицар Костя, който пазеше вратата с черния кръст. Разбира се, рицарят не пазеше вратата, а принцесата със златистите коси. Костя на всяко седмо пълнолуние спасяваше малката Мари от страшния змей, живеещ в езерото Спитр. Преди в замъка да се появи вратата, се случи Денят на Болката. Тогава рицарят Костя измайстори вратата с черния кръст, за да не може змеят да проникне в замъка и да причини болка на Мари.
****
– Костя, грижи се за Маша, моля те. Пази сестра си, каквото и да се случва – шепнеше на сина си умиращата пациентка в градската болница.
– Добре, мамо. Ще се справя ли?
– Разбира се, малкият. Ако съвсем стане трудно, поискай помощ от хората.
– Ще успеем, мамо, ще успеем… – отговаряше през сълзи 13-годишното момче.
– Костя, слънчице, предай на Маша колко я обичам…И теб те обичам, малчо
– Добр…Мамо…МАМО!…Мам..
***
– Настъпи седмото пълнолуние. Трябваше да преживеят само една нощ. Принцесата отиде на последния етаж на замъка в цвят на надеждата. Рицарят Костя стоеше до още откритата врата с черния кръст. Той чакаше идването на Змея, който така мечтаеше да убие, но не можеше. Змеят е сърцето на острова Намотак, ако го убие – островът рухваше, всичко живо на него щеше да изчезне. Оставаше само да предотврати атаката на чудовището.
И ето, че към замъка пропълзя това уважно същество. Рицарят Костя се приготви да отрази ударите на Змея, за да може той никога повече да не причинява болка на принцесата, или поне следващите шест пълнолуния. През това време Змеят от езерото Спитр вече беше близко. Костя се приготви за сражение. След първия удар Земят започна да се извива и да отстъпва. На Костя му се стори, че чудовището повече няма да напада и побягна да затвори вратата. Но не беше така. Когато рицарят буташе масивната рамка на вратата, Змеят пропълзя зад гърба му и острите му зъби се впиха първо в незащитената от бронята част на десния му крак, а после и в левия. Но Костя не мислеше за болката. Отблъсквайки Змея с кървящия си крак, рицарят продължи делото си. Целта му беше да затвори вратата с черния кръст, да спаси малката принцеса Мари, да предотврати Деня на Болката.
***
– Маша, скрий се, чувам, че татко идва. Той със сигурност е пил, така че бързо. Бързо! – викна братът на сестра си.
– Костя, сама съм! Костя! Страх ме е от него, много ме е страх!
14-годишното моче лежеше на кошарата в съседната стая и за да се обърне към сестра си, трябваше да вика. Костя беше с 2 счупени крака. Както и да искаше да стане и да помогне на 9-годишната си сестра – не можеше. Момчето не знаеше какво да прави, защото идването на бащата в тази неделна вечер беше неизбежно.
Входната врата заскърца.
– Къде е моята красавица? – дочу се хрипав глас, идващ от залитащо, но решително настроено тяло.
– Малката не иска ли да се поиграе с мен?
– Урод! Не я доближавай! – по бузите на Костя се търкаляха сълзи, той крещеше и беше готов да вика, докато гласовите му струни съвсем не се скъсат.
– По-добре ела при мен. Ако искаш ме пребий още веднъж, хайде! Изрод, тук съм! Чуваш ли ме? Тук съм! Не! НЕ ОТИВАЙ В СТАЯТА Й! НЕ!
– Млъкни! – тялото не обръщаше внимание на виковете и заплахите на момчето и тръгна към стаята на Маша.
Костя, чиито гипсирани крака не му позволяваха да ходи, падна от проклетия креват на пода и започна да пълзи. Той осъзнаваше, че заради счупените крака няма да може да спаси сестра си, но на плакалото лице се появи яврост, която му даде сили. Той трябваше нещо да направи! Костя запълзя към стаята на сестра си, но когато видя нарисувания от него черен кръст, символизиращ вярата, разбра – вратата беше заключена. Момчето се намираше от тази страна и не можеше да направи нищо повече. В главата всичко звънеше и кънтеше, болката, смесена с ненавист заглушаваше почти всичко. Само едно се чуваше ясно – воплите на малката му сестра и доволните вдишвания и издишвания на пияното тяло.
***
Денят на Болката се повтори и Костя, неуспял да затвори вратата, обрече принцесата на болка. Седмото пълнолуние приключваше. Рицарят трудно отвори вратата с черния кръст и на ръцете си, повдигайки ранените в боя крака, припълзя към езерото, където спеше доволният Змей. Костя знаеше, че вече няма да ги има него, малката принцеса Мари, островът и замъкът. Костя уби Змея.
Щастливото семейство
Живяли в една пететажна къща двама щастливи родители и имаха две деца. Първото било прекрасно – просто чудо, а второто – просто Ванечка. Първото родителите обичаха до безумие, не се щадяли за него, заедно им беше толкова весело. Всяка сутрин семейството сядаше на малката маса в кухнята да закусва и докато Ванечка ядеше своята каша, родителите играеха с първородния син. Даже вечерта вместо да гледат телевизия, щастливите майка и баща седяха с по-големия. А за да не им пречи Ванечка да се занимават с другото дете, родителите го заключваха в стаята и му пускаха спокойна музика – така той по-бързо заспиваше.
Понякога ругаеха Ванечка за това, че той им пречи да играят с първородния и не ги прави толкова щастливи. Затова затваряха момчето в стаята, но без спокойна музика. Но Ванечка знаеше, че когато го пуснат, родителите ще играят с него.
Така че, ако не смятаме подобни скандали, това беше най-щастливото семейство. Особено много родителите обичаха да се разхождат с децата си в двора. Щастливите майка и баща качваха Ванечка на люлката и отиваха на пейката, където ги чакаше първенецът. И докато Ваня се люлееше, радваше се и се усмихваше на пролетното слънце, родителите прекарваха време с първото дете.
Понякога на Ваня му се струваше, че родителите обичат повече първенеца. Но после той веднага осъзнаваше, че тези мисли са най-глупавото, което можеше да му дойде в главата. Това беше най-щастливото семейство, което живееше в пететажна къща. Щастливите родители имаха две деца – Водка и Ванечка.
Последният ден на писателя
И ето, за стотен път стоейки с бесилото на шия до своя пореден спасител, започвам да дърдоря. И този стотен спасител за стотен път ще се удиви на моя звънък, жив и радостен глас, че отново ми се иска да жертвам бесилото, за да му го сложа на главата и да го затегна по-силно с думите: „Поздравления, вие сте нашият стотен клиент!“ Но изведнъж си спомням, че клиентът в стаята съм аз…и продължавам да говоря:
– Разбираш ли, прекалено много пъти живях, омръзна ми от порядъка. Изживях много повече животи, отколкото всички котки, взети заедно. Бил съм на всички места на тази планета. Веднъж крачех и по други, три пъти се отправях в други измерения на изследователска работа. Приятелю, не ме гледай така. Как? Гледаш ме като да съм луд, престани! Стоя с бесило, на всекиго се случва. Нормално е, идва с възрастта.
За какво говорех? Така. Всичките ми знания и пътешествия са прекрасни, не отричам. Мнозина само могат да мечтаят за това, печелейки своите хартийки, незнаейки тайната.
– Каква тайна? – изведнъж процежда моят временен слушател.
– Искаш да узнаеш всичко толкова бързо.
А аз тъкмо започнах да разкривам душата си. Аа, да, за душата. Тя и ми липсва. Даже отслабнх с около 7 килограма след загубата. Между другото, личи ли?
– Продаде душата, така ли?
– Много досетлив се оказа…
– На дявола?
– Може и така да се каже. Само че моят дявол е творчеството и литературата.
Думите ми стават скучна беседа с моя стотен, свалям бесилото от шията си и изпълнявам желаното, но без поздравление. И когато въжето вече е на врата на моя събеседник, затягам. Стягам го по-силно и отивам да беся на последната страница на моята книга. Опитвам се в себе си да открия някаква трохичка от душата си. Напразно, всичко е кристално изчистено.
– Е..какво пък. Ще бъдеш второстепенен.
Обикновено така минаваше моята писателска дейност. Но ето че дойде краят. Звучи банално, но сега мога да си го позволя. Душата е разпиляна по страниците. Дълговете са толкова много, че няма да мога да я откупя даже ако ми подарят три нови тела, способни да работят. Вижда се, че вече направих всичко, което можах.

Александра Смагина - Веднъж разбираш, че си жив

Поезия от Александра Смагина в брой 7 на вестник „Отвъд кориците“, март 2018 г. Стихотворенията са от дебютната книга на авторката "Тепло". Превод от руски: Денис Олегов.
Веднъж разбираш, че си жив.
Че слънцето е вътре в теб.
В полето лягаш неподвижен,
до теб израства Назарет.
Вятърът разрошва ръжта,
гладейки голото тяло.
Обхващаш веднъж трепетта
от това, че си ти великан.
От това, че си триединно,
изтезано същество.
Роб, надзорник, господар,
цар, човек и божество.
Прогонил влъхвите с грубост
за празните им възгледи.
Човек е мярката на всичко –
оказва се, това си ти.
Воронеж
Пътувам обратно
в града си квадратен,
където от покривите закрити
се срязват ъглите.
Булевард на революцията
вместо Арбат.
Пътувам в града си, а градът ми отплава.
От многоетажките
изтичащи в деретата,
лепкави сажди
намокрят земята.
Водата въздига се.
Струва ми се, даже,
че с нея корабите от петровско време.
Времето е такова,
че потъват трамваи.
Куче отпива от локвата страстно,
както Герда целува
замръзналия Кай.
Целува градът ми пролетта в мокрото чело.
Скулптури
Да станем ние камък. Давай!
Превърнати в гранит и мрамор.
Ще минат покрай нас трамваи.
Ще ходят тук деца и майки.
Наоколо расте тревата
и паркират чужди марки.
Да станем ние камък. Давай!
Да останем тук във парка.