вторник, 15 септември 2020 г.

Олег Дозморов - Сонет /Всъщност, нищо не е важно/

Всъщност, нищо не е важно. Не е важно всичко, общо взето.
С всеки крак ти скачаш настрани. Далече от следата.
Като облака, който над рибите се носи леко.
Като пух, отцепен от карето на покривка след обяда.

От всяко място, именно. И всяка грация е излишна там.
Ще ви приседнат всичките гевречета и кифли.
Да бъдеш сам. Да, именно. Да бъдеш сам.
Отивайте в училище със своите учители.

Онези двете, не че липсва ми борба,
преплувам бавно, трансатлантически дирижабъл,
над вялите ви битки. Кой там умря?

Кой от вас е победител? Не чувам звън на саби.
Думите се счупиха. И мъртвец е хулиганът.
Кръвопролитният скрабъл продължава.

петък, 17 юли 2020 г.

Герман Лукомников - Миниатюри

***

Уважаеми извънземни!
Къде сте, долетете по-скоро,
вземете ме оттука,
от тази идиотска планета.
Тук всичко дяволски ми писна,
въобще тук нищо не разбирам.
Милички извънземни!
Може би на вид сте уродчета някакви,
нищо, аз ще свикна постепенно,
само вие ме вземете,
така или иначе момичетата не ме обичат,
а земните мъже са люти зверове.

***

Духовният хвана телесния,
внуши му греховността прелестна.
Телесният хвана духовния
и показа му прелестта на греховното.

***

Как ти днес се чувстваш?
Действително ли съществуваш?

Не върви

Даже да заплача, в любовта не ми върви.
Аз обичам - мене не обичат само.
монотонно преминават дните,
и струва ми се - любовта я няма.

***

Отива поетът до бариерата
и си прави кариерата.

***

ужасно
просто

просто
смешно

просто
ужасно

ПРОСТО
УЖАСНО
СМЕШНО

***

Това е толкова банално,
че е чак оригинално.

понеделник, 20 април 2020 г.

Анджела Турукало - стихотворения

Медея
Животът е разпръснато по земята зърно.
Бог само знае какво ще израсте от него.
Сама подозирам, че всичко е покълнало:
цветята месести чудовища са разклонени.
Любовта прилича на хвърчилото при пускане
на ливада между песове. Небето мръщи се.
Вятърът разнищва го и надделява въздухът,
но радостно детето отново крещи
в наслада от самото пускане.
Тези песове…и лаят под прозореца.
Колко ли години се затварях – чувам.
…Да заколя ли, майко?
Татко, да отровя ли?
Плакала бих да ме последва без поздрав за утрото,
след което преставам да мисля в мълчание.
Него са изкъпали водните течения,
откъм страната на Червено море.
Удавила го е моята кръв,
удушила го е моята кора,
а рядкост било е като сиво око.
Проклето съм ниска, било е високо;
На готово съм успяла да се хвана
за което и аз трябва да загина.
Защото мразя го: гъсто, непробойно.
В гърлото къкри омраза зловонна
чакаща да бъде изплюта
в бленуваната река
и твърдите му рамене.
Можеше да се роди бебе,
плачещо под голата си дойка,
докато той пее и го слушам
очарована от първия мрак,
ала, животе, и тях бих клала;
отравяла като псета в главите.
Защото от първия път знам:
не си роден да бъдеш първи.
Защото съм склопила страниците,
задушили го с оловото, прахта
Защото дълго себе си смущавам,
наказвайки с нехайна тишина.
Че сивото око веднъж се среща, знам.
Запазих го на бледото лице с печал,
хвърчилото разкъсаха го ветровете,
оставили окървавения конец.
Какво да направя сама?
Освен да го понося като ланец:
спомен
за отровени деца.
Факла
Сини, зелени и черни са
водите на Морача надвечер – нараснали.
Детето накърмено е. Водата е нахранена.
А аз – нейна съм с лед напоена.
Себе се си създавам в главата,
докато небесата са мъртви.
Вълците пеят реквием за Месеца
и не знам кой сега е жертва:
Морача, месецът или аз.
Мъртвите любуват се на надиплената вода.
Живите изчезват в надиплена вода.
Всичко е вода. Тя се изпарява в лятото.
Сама на себе си пустиня начертала,
с толкова километри червена трагедия:
косата да се разплете: факла в тъмнината
и окото да чака самотното бдение
над телата, чиито мисли са камбани на каменна кула:
„Обръщам ти ушите към земята.
Нищо не чуваш.
Обръщам ти устата към земята.
Няма да проговориш.
Очите ти са затворени,
нищо не виждаш
докато косата не се разплете:
факла в тъмнината“
Водата и аз слушаме това:
мръсни сме – хора – кости и месо.
Езичници – зверове – дух и глас.
Водата и аз миришем на чисто
и земята ни слуша
и прахът е наш език.
Сами създаваме душата,
а небесата са глухи.
Лунната глава бди над града,
а стонът ветровит дуе.
Не знам кога тя чува,
нито кой вие на кого:
вълкът на Месеца
или аз на Бога,
който мене, пожара, не слуша
сред ледената тълпа.
Война
Злото побеждава се от друго зло.
В правата борба: доброто първо страда,
огънят се пали където нищо не е било
и двама мъртъвци наивно се прокрадват.
Оставаме с мечтата ние
невъзможно упорити:
Долазваш със сърцето в зъбите.
И пред вратата го оставяш.
Всеки път като излизам,
прекрачвам прага
и заплаквам.
13
Бягахме с Месеца, и аз във вековете слушах
невинната молитва на цигулка.
Месецът и аз: два най-големи яда,
в света на гнилите отпадъци,
Единствени знаем на устните метаморфозите,
обичащи, обичани копелета на съдбата,
докато не вземе ни в обятията умората,
на стъпка от неизречената правда.
Лъгахме се Месецът и аз във вечността
и хранех се единствено с вярване.
Месецът и аз: две най-големи грешки,
които сънищата гоним като угарки,
поспали сме останали, където бе ни мило.
Покорното бръмчене говори непрестанно,
боим се от нашата страшна раздяла.
А аз свита, разсеяно главата поставих под негово крило.
Притча за дървото
Писала съм притчки за свойството.
Дървото е запалило себе си
с решение на добър човек, печат и хартия.
С погребение завършват притчите живи:
тази не.
Чия съм? Своя?
Хартия съм. Преливаща от кръв и зной.
Всяка умисъл тежка е моя
и всеки трептеж докосва покоя.
Сечивата не ходят по кожата, вътре:
веч разярена – избухвам навън.
Разказах притча за дървото на Месеца
за тринадесетата черна котка,
девета дупка на дървения кавал,
за километрите и пресечните точки.
Речено е: „Тишината е нормална.
Важен барабанът е, от палките удрян.
Брои се душата, от която вятърът духа
търсещ пресечната точка.
Речено е: „Болката важна е.
Тя спира солено прикритие – зависимост
Ти имаш важен закон от властта,
като грабнеш тринадесетата, като хванеш котката
да употребиш дупката на кавала“
а наши са дните, еднакво дишали,
както дървото себе си коли.
Микрогравитация
Тежа третина от твоето тяло
плюс 21 грама, които издиша,
а чувам те погребан като кюлче злато,
дълбоко – в пясъка, където никой не отиде.
Пак с лекота мога да те вдигна
и в скок да грабнеш звездите. Няма да паднеш.
Гравитацията ще изчезне
и висините ще те откраднат.
Гравитацията е това, което боли,
което спира полета със свободата в ръката.
Тялото е, което те покорява,
което затъмнява сърцето и бие гласно.
желаещо да разбие кафеза
Какво би било да кажа:
времето може да тече назад,
крачейки час по час,
търчейки по следващи години…?
Можех да докажа:
покравен е всеки час,
като да чувам изкуствена хармония
и запазваме нехуманното правило
лъжи като бомбони да преглътнем,
а ти с наслада да ги слушаш.
А аз по всяко време шепна:
„Пробуди се
и обещавам да бъде истина“.

четвъртък, 20 февруари 2020 г.

Борис Рижий

Облаците още не побледняха
като сукно нископробно.
Седейки на своята постеля
гледах прозореца.
Беше луната по-бяла от лилия,
а клоните криви - рани.
като продължение на ясните линии
на прозореца - рамка.
После зловещо, забавно,
оцветяващ небето в червено
изгревът възвишава се плавно...плавно
и смело.
А вътре, по-напред в тишината,
после растящо с гърмежите,
злото навън изпълзява
пред смирението.
"Още малко луна" - ще завия,
ще стана, блестящ като вихър.
Не бива, че даже небето размивам
със своите сълзи.

Из „Откъси“

2

Луната облагородила небосвода,
мъртвешки поглед несуетно крие,
като странник шапката си свива,
чело потрива със парчета облак,
зад този облак. Във години нови
дъждът най-нов изменя киша всяка,
не чистейки. Недейте плака:
такава е съдбата и такъв народът.

***

„Градът наш град е още, о Кирн*, но хората са други“ –
да живея в него ми омръзна, като на Бог –
„разнообразието“ на молитвите,
нощта облива ме с фарна-фенерна-сребърна гнилеж,
погледът пуст е, както пустее полето предчувстващо битка.
„Другите хора“ не вярват ни в Бога…
Не чувстват лятото…
Нервите ми се оголиха като корен на дънер засъхващ,
облива нощта…не зная, не вярвам, че някой, някъде
чака, гледайки в огледалото, жалейки, че себе си вижда,
а не мен. Пълзят по погледа ми минотаврите на улиците,
шията ми обвиват сенки на прозорцеви рамки.
Но гледайки в постоянната сивота – тези лица, делници…
Дори да опиташ да вярваш, ставаш сам далтонист.

* Кирн – млад възпитаник и адресат на поезията на древногръцкия поет и учен Теогнид (VI в. пр. Хр.)

Момичето с куклата

С кукличка мъртва мъртво детенце,
до леглото ми нощем присяда.
Зад моя прозорец бели парчета,
се късат, разбиват, летят.
"Ти кой си, момче?" - "Момиче съм, чичо.
Погледни, като куклата станах.."
- Ах, какво ли ти трябва, момиче,
нима пък е малко и в мене тъгата?
"Къде беше, когато нас ни убиваха,
над нас самолети кръжаха...
- Аз писах. Печатах своите стихове,
за да вярва човек в добротата.
Изкривяват се сините устни,
към мене лети мъртвата кукла.
С обида и страх се събудих,
през прозореца - лунно и мътно.
Няма в света по-хуманно от пъкъла,
няма нищо по-просто, банално...
Има места, където до детската люлка
във близост е гробищен парк.
Ти лежи в своята топла могила,
и без теб се намират съдии.
Боже мой, а мен не убихте ли,
хорица мили, във ваште войни?



сряда, 13 ноември 2019 г.

Мануел Алегре - Последна страница

Сонет
Трябва да знаем защо сме тъжни,
Трябва да кажем тази тъга,
в нас премълчана толкова пъти,
толкова странна и португалска.
Трябва да кажем и съблечем я,
Трябва да я убием, запитани
защо е тъгата? Кога и къде е?
Защо е покорна и толкова тиха?
Тази тъга, която е в нашата паяжина.
Тази тъга е паяк, тази черна тъга,
която няма да убием в пожарите
преди да посеем нашия срам,
отровил идеята в нейното раждане.
Трябва да убием тази тъга.
Вариации върху „Неоригинална поема на страха“ на Алешандре О’Нийл
Плъховете нападнаха града
населиха къщите плъховете изгризаха
сърцето на хората.
Всеки човек мъкне плъх в душата си.
На улицата плъховете изгризват живота.
Забранено е да не си плъх.
Пея в бърлогата. И съм човек.
Плъховете нямаха време да ме ухапят
плъховете няма да ухапят човека,
който вика „не“ на плъховете.
Запълвам бърлогата на слънцето.
(Тук отвън плъховете изгризаха слънцето).
Запълвам бърлогата на лунната светлина.
(Тук отвън плъховете изгризаха луната).
Запълвам бърлогата на любовта.
(Тук отвън плъховете изгризаха любовта).
В бърлогата, която вече беше на плъховете, пяха
хората, които не шепнеха. И изпята
бърлогата се пълнеше със слънце.
(С малкото слънце, което плъховете не изгризаха).
Последна страница
Ще оставя тази книга. Довиждане.
Тук живях на недовършени улици.
Довиждане, мой квартал – бяла страница,
където умрях и родих се няколко пъти.
Довиждане, думи – влакове,
довиждане, кораб. Твоят народ
не ме пусна. Идвам с теб.
Довиждане, мой квартал – ветренен стих.
Няма да се върна в Намбуангонго
където ти, любов, не видя нищо. Довиждане
другари от селата на битките.
Сбогувам се с теб, Педро Солдадо.
Ти, Момиче от Страната на Април,
ти идваш с мен. Не съм те забравил
в пролетта. Нека донесем
пролетта в Страната на Април.
Книгo, моя кръв и моя пот,
тук те оставям на върха на родината.
Слагам цигулката под мишница
и обръщам страницата. Довиждане.